Ще произнасям само гласните

Цочо Бояджиев нарича поезията „Убежище за нашите меланхолии“. В неговия поетичен свят нюансите са меки, светлината приглушена, болката е осезаема, но притъпена от дистанцията на времето, от отдръпването от илюзиите, от някаква прояснена трезвост, яснота, сродена с тъгата. И тук вероятно е отговорът на зададения по-горе въпрос. Спецификата на тази поетика не е само вплитането на класическо и съвременно писане по начин, който не позволява да отнесем тези стихове към едната или към другата посока. Тя има допълнителни свойства и начини за въздействие, защото отива отвъд опростените определения и в някакъв смисъл ни казва, че независимо кога живее и в каква форма пише, добрият поет намира как да бъде и в своето време, и в отминалото – през образци и предшественици, а и в бъдещето, в което новите поколения ще го четат, за да откриват себе си и времето си.
Силвия Чолева

Тази поезия опитва да събере разбягалите се сектори на действителността. Познанието, познавателните възможности, но и съновиденията, пророчествата, сепването, разтърсването от съзерцателността и самата съзерцателност.
Борис Минков

Да приемаш спокойно разочарованията, да омекотяваш света, да пишеш, а зверовете на преносните значения да спят спокойно край поседналите ти за отдих колене – за всичко това е нужна сила, промислена, просветена сила. Марин Бодаков