Машини за дишане
6.65 €
Линда Грегърсън, „Машини за дишане“, превод Надежда Радулова
„Когато преди три години за първи път се опитах да преведа нейно стихотворение, разбрах, че литературнотеоретическата екипировка, с която разполагам, няма да е достатъчна. Не беше достатъчно да разпозная ямбическите отломки тук и там,
катастрофиращите един в друг интонационни модели, ритмически разкроените паузи и аритмичните прекъсвания. Не стигаше да опиша подробно прозодийната карта на текста, за да мога да го пренеса такъв какъвто е – пробит, накърнен и уязвим –
в българския език. Трябваха ми още и още прочити, за да проумея, че е нужно да заложа собствения си глас, да рискувам собствената си илюзия за цялостност и хармонично звучене. …На въпроса какъв ефект би искала да предизвикат стихотворенията й у читателите, Грегърсън отговаря, че в най-смелите си надежди вижда поезията като начин да се възпрепятства поривът към забрава. И като че ли точно в прекъсването, в безвъздушния миг, в който гласът ни опре в бездната, паметта се завръща и по думите на Линда Грегърсън: „Единственият свят ни дава втори шанс“.
Надежда Радулова
Как ще обясните множеството описания на умирането във вашата поезия?
Има само две теми – любовта и смъртта. В някои животи има дълги периоди, в които смъртта не е осъзната – хора, които са благословени със здраве и не са били близо до умирането. Много пъти смъртта настъпва в болницата, а не у дома, но аз съм човек, който цял живот е бил болен, майка ми почти умира след раждането ми, нейната майка е умряла с раждането ѝ. Прекарах много време в клиники и болници, а след това и най-малката ми дъщеря, втората ми дъщеря почти умря, защото при раждането получи мозъчен кръвоизлив и ние не знаехме дали тя ще оживее, тя беше само на три часа, когато това се случи. Така че през целия си живот съм била със съзнанието за уязвимостта на тялото, за това, че здравето, което имаме, всъщност е много крехко и не бива да се приема за даденост. Ще ви разкажа една история, свързана с моя баща – той беше много близък с невероятния ми чичо Джейкъб, който живя деветдесет или деветдесет и две години. И когато беше около осемдесетгодишен, баща ми веднъж ми каза за него, че той не иска да умира. Това бяха единствените думи на баща ми и аз усетих, че той беше разочарован от това, че чичо ми не може да приеме факта, че някога ще умре. Баща ми възприемаше това като лъжа. Той винаги е бил изключително честен, още докато бях много малка, той говореше за умирането, за това, че животът е краен. Аз също имах това усещане за неговия характер – че той е изграден около това знание, без да си представя, че може да избегне умирането, или неясно как да се защити от него. И се опасявам, че много, много дълбоко това ми е повлияло и затова, когато аз видя или прочета за хора, които срещат смъртта, протестирайки: „това не се случва, това не може да се случи на мен“, това ми се струва отвратително. Наистина. Защо не ти? Това се случва на всеки.
Интервю на Марианна Георгиева с Линда Грегърсън за Портал за култура, изкуство и общество
„Когато преди три години за първи път се опитах да преведа нейно стихотворение, разбрах, че литературнотеоретическата екипировка, с която разполагам, няма да е достатъчна. Не беше достатъчно да разпозная ямбическите отломки тук и там,
катастрофиращите един в друг интонационни модели, ритмически разкроените паузи и аритмичните прекъсвания. Не стигаше да опиша подробно прозодийната карта на текста, за да мога да го пренеса такъв какъвто е – пробит, накърнен и уязвим –
в българския език. Трябваха ми още и още прочити, за да проумея, че е нужно да заложа собствения си глас, да рискувам собствената си илюзия за цялостност и хармонично звучене. …На въпроса какъв ефект би искала да предизвикат стихотворенията й у читателите, Грегърсън отговаря, че в най-смелите си надежди вижда поезията като начин да се възпрепятства поривът към забрава. И като че ли точно в прекъсването, в безвъздушния миг, в който гласът ни опре в бездната, паметта се завръща и по думите на Линда Грегърсън: „Единственият свят ни дава втори шанс“.
Надежда Радулова
Как ще обясните множеството описания на умирането във вашата поезия?
Има само две теми – любовта и смъртта. В някои животи има дълги периоди, в които смъртта не е осъзната – хора, които са благословени със здраве и не са били близо до умирането. Много пъти смъртта настъпва в болницата, а не у дома, но аз съм човек, който цял живот е бил болен, майка ми почти умира след раждането ми, нейната майка е умряла с раждането ѝ. Прекарах много време в клиники и болници, а след това и най-малката ми дъщеря, втората ми дъщеря почти умря, защото при раждането получи мозъчен кръвоизлив и ние не знаехме дали тя ще оживее, тя беше само на три часа, когато това се случи. Така че през целия си живот съм била със съзнанието за уязвимостта на тялото, за това, че здравето, което имаме, всъщност е много крехко и не бива да се приема за даденост. Ще ви разкажа една история, свързана с моя баща – той беше много близък с невероятния ми чичо Джейкъб, който живя деветдесет или деветдесет и две години. И когато беше около осемдесетгодишен, баща ми веднъж ми каза за него, че той не иска да умира. Това бяха единствените думи на баща ми и аз усетих, че той беше разочарован от това, че чичо ми не може да приеме факта, че някога ще умре. Баща ми възприемаше това като лъжа. Той винаги е бил изключително честен, още докато бях много малка, той говореше за умирането, за това, че животът е краен. Аз също имах това усещане за неговия характер – че той е изграден около това знание, без да си представя, че може да избегне умирането, или неясно как да се защити от него. И се опасявам, че много, много дълбоко това ми е повлияло и затова, когато аз видя или прочета за хора, които срещат смъртта, протестирайки: „това не се случва, това не може да се случи на мен“, това ми се струва отвратително. Наистина. Защо не ти? Това се случва на всеки.
Интервю на Марианна Георгиева с Линда Грегърсън за Портал за култура, изкуство и общество
