Площите на паметта
6.14 €
Херман де Конинк, „Площите на паметта“, превод Боряна Кацарска
Де Конинк пише за познати неща. И го прави на рядко виртуозен език, който е същевременно достъпен и кара читателя да мисли:
и аз бих могъл да го направя, стига да знаех как. Това е поезия, която прави връзки, която се опитва наново да събере раздробената действителност и като прави това, предлага утеха: като се стреми не да намери решение, а да направи самотата по-поносима, свързвайки я с други самоти.
Поезията на Де Конинк е не просто „популярна“ и със сигурност не е такава заради непосредствения отзвук, който намира. Тя е такава, защото върши това, което винаги трябва да е цел на изкуството: да придаде поддаваща се на анализ символна форма на онова, което човек чувства безформено, но фундаментално.
Хюго Бремс, професор по съвременна нидерландска литература
Де Конинк като че ли вижда в поезията познавателна и терапевтична сила. В типичния си ироничен стил твърди, че предписаните стихотворения би трябвало да се заплащат от здравната каса. В „Относно утехата от песимизма“ си спомня как като учител се е опитал да обясни на не особено схватлив ученик, че поезията не служи за нищо и че именно това е основното й достойнство в един така утилитарен свят.
Боряна Кацарска
Де Конинк пише за познати неща. И го прави на рядко виртуозен език, който е същевременно достъпен и кара читателя да мисли:
и аз бих могъл да го направя, стига да знаех как. Това е поезия, която прави връзки, която се опитва наново да събере раздробената действителност и като прави това, предлага утеха: като се стреми не да намери решение, а да направи самотата по-поносима, свързвайки я с други самоти.
Поезията на Де Конинк е не просто „популярна“ и със сигурност не е такава заради непосредствения отзвук, който намира. Тя е такава, защото върши това, което винаги трябва да е цел на изкуството: да придаде поддаваща се на анализ символна форма на онова, което човек чувства безформено, но фундаментално.
Хюго Бремс, професор по съвременна нидерландска литература
Де Конинк като че ли вижда в поезията познавателна и терапевтична сила. В типичния си ироничен стил твърди, че предписаните стихотворения би трябвало да се заплащат от здравната каса. В „Относно утехата от песимизма“ си спомня как като учител се е опитал да обясни на не особено схватлив ученик, че поезията не служи за нищо и че именно това е основното й достойнство в един така утилитарен свят.
Боряна Кацарска
